Третият ден на Фестивала на българската легенда „Самодивско сборище“ е посветен на традиционните обреди и наричания за Еньовден. В родопското село Лилково имат свои характерни обичаи, съхранени от най – възрастните му жители. Ежегодно правят обреди за празника, за да се предаде знанието на по-младите.
На Еньовден най-мъдрата жена в селото Василка Екенова нарича билките, а Венцислава Великова, организатор на Фестивала на българската легенда, разказва за традициите, записани в книгата на Ангел Личков – “Лилково – Вихри, Веди, Влъхви”:
„Вечерта срещу този празник момите и невестите от Лилково виели по една китка за всеки член от семейството, след това ги връзвали с червен конец в общ букет. Задължително било в китките на мъжете да се слага Житен клас и Еньовика. В китката на жените не е трябвало да има от тях.
Събирането на цветята за Еньовата китка ставало през деня. На връщане от ливадите и поляните, откъдето събирали цветята, момите донасяли и „ненапита“ вода от гората. От тази вода те наливали до половината в дървено корито, после нареждали вътре плътно една до друга китките и ги покривали с червена престилка. Върху престилката поставяли две трендафилови клонки, съединени в едно, като ги промушвали през сребърен пръстен. През цялото време, докато се извършвали тези обредни действия, момите пеели Еньовски песни.
Съхранен е спомен за стар обичай, който разказват двама от местните жителии – Георги Ангъчев и Велика Личкова.
„На 23 юни, ден преди празника Еньовден, група девойки се събирали, и отивали, та преспивали на “гола поляна“ в местността Рай дол. На сутринта тези от девойките, които имали знак в косите си, оставали, а останалите се завръщали в Лилково, още преди изгрев Слънце.“
Ако при изгрева на слънцето, в косите на момичетата имало вплетени цветя, иглички от боровете и елите, се смятало за знаменование.
„Всички девойки, включително и тези, които трябвало да се завръщат в селото, се окъпвали в росата на ливадата, след, което избраните от тях, се хващали на “лудо хоро” и така – до късно следобед. Ергени дебнели отдалеч, това моминско преспиване, но никой не смеел да се приближи, тъй като девойките имали брадви и всеки нахалник могъл да бъде ритуално съсечен и то съвсем безнаказано. Само овчари слизали от планината и били допускани, ако могат да свирят с кавал и гайда на девойките. Подир обяд девойките избирали една от тях за “царица” на групата и с разплетени коси – с венци на главите, като пеели и се провиквали, потегляли към Лилково. В края на селото, те заобикаляли в кръг, големият Явор в Долната махала и продължавали да пеят обедната песен:
Ой, Яворе, зелен Яворе,
като раснеш нанагоре, нанагоре,
нависоко, нависоко – на Барчина,
не видя ли в Рае доле, в Рае доле –
на поляна, на поляна – малки моми:
малки моми цвете брали,
цвете брали и заспали,
та ги буди и разбуди руса мома – горска Дева,
горска Дева – самодива, „лудо хоро“ заиграли,
„лудо хоро“ в Рае доле – хоро води сама Дева, сама Дева – самовила, хем го води, хем го кърши и нах ляво, и нах дясно. Ой, Яворе, зелен Яворе!
Кажи, разкажи, Яворе: руса мома – горска Дева, де ще моминки йотведе – дали при млади йунаци, на седейки, хора, игри, дали при змейове и върколаци в тъмни вирове и пещери“
После тръгвали през селото и спирали на всяка порта. Докато едните пеели, другите танцували. Избраната за “царица” подарявала на къщата китка цъфнали горски растения. Вярва се, че на този ден те придобиват магическа сила, каквато има и водата, налята от изворите на Еньовден.
„Танците и песните на девойките имали очистителна и магическа сила. Те носели дъжд и вода по нивите на стопаните; топлина и светлина край домашните огнища; високи добиви и много приплоди от животните. Понякога, девойките вместо в Рай дол, отивали в местността Жажовица и извършвали същите ритуални действия“, разказва Венцислава Великова по време на Фестивала на българската легенда „Самодивско сборище“. „Варненско утро“ е официален медиен партньор на събитието.