Д-р Елица Матеева е ръководител на киношкола „Братя Люмиер“ в Общински детски комплекс-Варна. Тя е кино и театрален критик, автор на книгите „Между театъра и киното“, „Целият свят е … кино!“, и „Европейско кино за нетрадиционалисти“. Преподава в Театрален колеж „Любен Гройс“, филиал – Бургас. През пролетта на 2025 г. предстои издаване на новата й книга, подкрепена от НФК по програма „Създаване“. Нейни текстове могат да се прочетат в елекронното издание на сп. „Кино“, портал „Култура“, сп. „Култура“. Най-добрите първи опити в кинокритиката на нейните възпитаници са публикувани в сайта kinoto.bg.
На 13 януари от 17.00 ч. в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ във Варна ще бъде отбелязан Денят на българското кино. Какво подготвяте с възпитаниците на киношкола „Братя Люмиер“?
От няколко години с учениците ми отбелязваме 13 януари със събитие, в което говорим за българското кино. Първата година направихме кино викторина, свързана с любими български филми, а последните две променихме модела. През 2024г., по повод годишнини на режисьори, говорихме за Бинка Желязкова, Георги Дюлгеров и за Апостол Карамитев. Един от учениците ми представи най-важното от прекрасната книга „ Актьорът в киното“ с автор, безмерно талантливият артист и педагог, Ивайло Христов. Тази година, вероятно под влияние на книжните премиери от последното издание на фестивала на българския филм „Златна роза“, раздадох книги на младежите с изискването да се прочетат, да се видят филмите, за които става дума в тях и те сами да направят свое лично упражнение – да напишат свои текстове за прочетеното и видяното. Разбира се има и малки изненади: Калоян Панов ще ни запознае със специалните правила за работа, сътворени от Ицхак Финци. Калоян иска да се занимава в бъдеще с актьорско майсторство и сподели, че книгата на забележителния артист „Четива“ много му е харесала. Преслава Молдованска ще представи най-интересното в работата на режисьора Николай Волев. Божана Станева ще ни въведе в света на режисьора Людмил Тодоров, а Росен Бачев ще се опита да анализира творчеството на Иван Черкелов. Не съм сигурна, че са усетили вихъра на торнадото, което им подготвих, но със сигурност чувстват, че преминават през нещо различно. Целта на подобно занятие е да се научат да интерпретират това, което виждат и разбират, защото професията на режисьора, актьора, въобще всяка творческа професия, е свързана и с това да покажеш своите интерпретаторски възможности.
Какво провокира избора ти на режисьорите Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Николай Волев и Радослав Спасов?
Страшно ми липсва киното, в което има честност и да се ражда от сърцето. Свързвам киното на тези режисьори с проблеми, които все още са точка първа в живота ни: смирението, грехопадението и достойнството. Може би ги харесвам и заради филмите, в които се оглеждам – навърших 50 години, а все още чакам промяната и като онези братя, се намирам на нивата и викам неволята. Това ме тревожи – остарявам, а не вярвам в мечтите си, не виждам смисъл в това, което правя. Тревожи ме, че свиквам с всичко и най-вече с пошлото. Днес филмите на тези режисьори ми въздействат категорично, може би, защото героите там преминават през подобна криза.
Кои послания в техните филми определяш за значими и каква е актуалността им, съотнесена към днешния ден?
„Сирна неделя“ и „Откраднати очи“ на режисьора и оператора Радослав Спасов например са ми много важни заради това, че той разказваше за онези страшни години, в които една партия натвори много злини, а в същото време става дума за обич. Забравихме да обичаме. Все още никой не се е извинил за погромите – емоционални, физически и като битие по времето на социализма, а за т.нар. Възродителен процес не се говори откровено, а ето „Откраднати очи“ – там, в него има всичко – грях, предателства, любов. „Маргарит и Маргарита“ на Николай Волев – как се убива всичко у човека чрез властта, манипулацията и една вредна система, чиито пипала и до днес ни повеляват да се нагаждаме според силните на деня. За мен филмите на Иван Черкелов са трудно, но и любимо откровение отгоре. Аз се страхувам от смъртта, а като ги гледам ми става тихо на душата, чисто. Трудно се мисли за смъртта по неговия начин. Харесвам филмите и романите на Людмил Тодоров, заради това усещане за приятелство, да си заедно с друг, да си съмишленик, да си част от кожата и сърцето на приятеля и да сте едно цяло.
Какви успехи постигнахте с кино школата през годините?
Когато попаднах в Общински детски комплекс, единственото, което исках е да покажа на моите ученици отношение към киното, към историята му, теорията му, към най-новите неща. Успявах къде с контакти, къде с изкривени лакти, да им осигурявам пропуски за фестивали. По-късно те започнаха да кандидатстват за членове в младежките журита на варненските фестивали, радваха се, че ги публикуват в kinto.bg. Не съм се замисляла в началото на работата ми за конкурси, обаче пребиваването в институцията ми показа, че тези мои идеали не са ок, ако децата не участват в конкурси. Все пак това ти носи точки в личната атестация, характеристика и пр. неща, които и до ден днешен за мен звучат нелепо. Аз съм пънкар по душа, бунтувам се. Считам, че най-важното е процесът: да преминеш през нещо и да изкачиш едно стъпало, после второ, трето. Така се постига развитие. Децата имат национални награди от журналистически конкурси, които са в календарния план на МОН. По-важните: Национален ученически журналистически конкурс „Григор Попов”- Разград, Национален ученически конкурс за журналистика „Гео Милев“ – в Стара Загора. От националния ученически конкурс за късометражно кино в Стара Загора, редовно участват в „Арлекин“ – Международен фестивал за детско и младежко медийно изкуство. През годините сме имали награди за режисура, актьорско майсторство, операторско майсторство. От своя страна наградените филми от „Арлекин“ участват в подобен формат в Международен фестивал в Грузия. Все още чакаме последната награда оттам за филма на Росен Бачев „Тръгваме ли?“, участвал миналата година. През 2024г. Божана Станева изпревари учениците на колегите от театралните ни школи с многогодишни традиции в Регионалния ученически конкурс по художествено слово „Моята България“ с театралната й интерпретация върху есето „Милион и едно желания“ от Иван Ланджев. Взе първо място в категорията на най-големите. Споделям тези факти, не заради отличията, подчертавам за мен те нямат значение, споделям ги заради статистиката. Първите седем години на киношколата преминаха добре. По-важното е да намериш себе си, да преминеш през изпитанието, да експериментираш, да вникнеш в смисъла на положените усилия. Всъщност ние работим като едни датчани-режисьори от средата на 90-те, които измислят последния засега киноманифест „Догма 95“ – работим заради удоволствието да си в неясното и да го подредиш и щом няма хляб, т.е. технически и финансов ресурс, ядем-пасти.
Варна е град на множество кино фестивали, но има ли възможности за развитие на младите творци в града?
Липсва ми академичното образование по театър и кино в родния ми град, въобще куцаме с хуманитаристиката и изкуствата. А ето в Бургас има филиали: Софийски университет, Художествената академия, Театрален колеж „Любен Гройс“. Защо не се работи в подобна посока? Ако не се осъзнае, че образованието прави човека ЧОВЕК, говорим празни приказки срещу вятъра. Вторият момент, който ми се иска да бъде предмет на размисъл: защо младите след завършване на определено учебно заведение по изкуства, сякаш нямат мерак да се завръщат във Варна? Къде да се реализират тези артисти? Да, в училище се организират в свободното време клубове или както е в Общински детски комплекс извънкласна дейност в тази област със специалисти по изкуства, но това не е достатъчно. Когато се върнах във Варна, около 2009 г., сякаш времето бе спряло в града. Щест-седем години ме нямаше (учене в НАТФИЗ, две години митарстване из театри). Исках да работя в нашия театър. Не ми се отвори парашутът. Много анализирах причината и търсех вината в себе си. Изводът: хора с лично мнение, с лична позиция, с критично мислене не са удобни. Иначе по отношение на изкуствата, културата, образованието съм убедена, че във Варна има страхотни капацитети, хора с качества, но времето изисква други модели на поведение – сръчкване, бутане, политиканстване. Къде да се развиват младите? Липсват алтернативни пространства, трудно е да си независим творец във Варна и ето пак опираме до сигурната държавна работа. Въобще проблемите са много и сякаш никой не иска да се занимава с тях. Все пак имам приятели, които работят здраво, не се колебаят и опитват. Вече нямам сили да го правя, уморих се. Играя за онзи отбор, който цени качествата ми. Много приятели напуснаха Варна. Тъжно, но факт.
Препоръчай ни три твои любими филма, които да гледаме в Деня на българското кино.
Сега се чувствам като риба на сухо. Само три!?! „Понеделник сутрин“ – заради обстоятелството, че една жена успява да бъде себе си в свят от мъже и за разлика от мъжете, казва всичко, което мисли в трудно време. Пепа Николова – невероятна е там! Този филм е показан в България, чак след падането на Берлинската стена. Бил е забранен. „Отклонение“ заради Блага Димитрова, Невена Коканова, Иван Андонов, музиката на Милчо Левиев, който е композитор и на „Понеделник сутрин“. Филм за чувствата, крехкостта им, за истината в тях и за паметта на водата – времето. Третият ще бъде от последните години. Харесвам дебютния пълнометражен игрален филм на Надежда Косева „Ирина“, заради историята и най-вече, заради актрисата Мартина Апостолова, която играе главната женска роля. Към него добавям и бонус „Урок“ – дебютният пълнометражен филм на творческия тандем Петър Вълчанов и Кристина Грозева. След този филм съм фен и на Маргита Гошева, която прекрасно разви битието на учителите, но в същината си това е филм и за истината. Най-големият урок е да бъдем честни.